Ян се събуди и отвори очи. Напоследък беше свикнал да изчаква известно време, докато започне да разпознава силуетите в тъмното. Не знаеше къде точно се намира, но някои от по-старите му бяха казали, че всички заедно отиват на едно много важно място.
Това беше повече от достатъчно, за да разтупти силно младото му сърце.
Сетивата му се пригодиха към тъмнината и започна да разпознава силуетите на останалите. Радостно поздрави всички: „Добро утро!“
Не последва никаква реакция.
– Ехо! Добро утро, казах!
Никой не му отговори.
– Ама какво става тук? – се провикна на висок глас Ян.
Знаеше, че по това време всички са будни. А сега виждаше как са налягали и дремят.
Ян видя Жълтия и се запъти към него. Побутна го, но не успя да го събуди. Опита пак. Отново нямаше реакция.
– Жълти, Жълти, събуди се, бе! Какво става, по дяволите! Защо всички спите по никое време?!
Ян се затича към Скапания, на когото останалите му бяха лепнали този прякор, защото за кратко време почерня и остаря.

– Скапан, Скапан! Я ставай веднага! Какво ви става на всички? Скоро пристигаме! Хайде! Ставай!

Последва същото.

Ян се беше надвесил над Скапания, огледа и останалите. Сърцето му се сви от неясно предчувствие.
След миг цялото му същество се изпълни със страх и сразяваща самота, сълзите започнаха да капят, без да може да ги спре.
Всичко пред него се замъгли. Имаше чувството, че ще припадне всеки момент. Коленете му омекнаха, усети непознати чувства, които започнаха да го заливат. Разтрепера се и усети как зелените му дрехи пожълтяха за секунди.

Не искаше да повярва. Не можеше да приеме. Отказваше да мисли.

Мъртви… всички бяха мъртви.

– Но защо? – успя да изфъфли на себе си Ян. Гласът му звучеше някак призрачно и отдалечено. Все едно не беше негов.

Той видя, че до Скапания има нещо. Вдигна го. Оказа се, че е лист хартия, а на него има нещо написано. Не можеше да види ясно какво пише, но знаеше къде да отиде, за да го прочете. По-рано останалите бяха открили едно място, на което имаше един малък процеп, през който се виждаше светлина. Запъти се натам и намести листа удобно.

Писмото…

Драги, Ян,
това, което ще прочетеш, няма как да го избегнем. Взехме това решение, защото крайната спирка на това пътешествие е ясна. Излъгахме те, защото искахме да те предпазим. Истината е, че всички ние ще умрем. Крайната цел на това пътешествие е едно място, на което ще се разделим завинаги. Когато пристигнем, ще попаднем на различни места, а скоро след това всички нас няма да ни има.
Искахме да те предпазим и да имаш още един ден пред теб, защото си най-млад измежду нас, не си видял много.
Заръчваме ти през този ден да гледаш там – през процепа, който открихме. Там можеш да видиш… Това е мястото. Докато можеш, стой там и гледай! Попивай видяното, мечтай, разгадай, виж колкото се може повече през този ден! Нека той да бъде незабравим за теб… макар и последен…
Всички ние сме виновни, че не те предупредихме, преди да попаднем тук. Когато заспа, взехме решение този камион да стане наш последен дом. Предпочетохме да си тръгнем сега, а не да чакаме остатъците ни да бъдат изхвърлени в кошчето за боклук.
А ти…
Ти си толкова млад и усмихнат, не искахме да страдаш колкото нас. Трябваше да те предупредим, да поговорим по-рано. Трябваше! Но все пак сме просто банани. И ние грешим. Нали така, Ян?

Очите на Ян се насълзиха. Лявата му ръка започна да трепери и изпусна листа на земята.
Още един ден. Но за какво му е? По-добре да беше умрял с тях. Заедно с тях. Това бяха най-скъпите му хора. Защо му е още един ден? Нали тях ги нямаше. Какво от това, че го има в този момент, като е толкова самотен? Болката беше ужасяваща. Такава, каквато никога преди не беше усещал. За един миг узря, остаря и почерня.

Известно време поседя обърнат с гръб към процепа. Та нали заради него бяха умрели всички, защото той значеше твърде много за тях. Хиляди чувства изпълваха цялото му същество. Имаше чувството, че ще откачи. Границата беше тънка. Тази мисъл се сля с изречението, което чу някъде отдалече. Някакви гласове…

– Най-накрая преминахме границата. Направо ми се *** ******. И забрави за скапаните банани! К’во само ми мрънкаш! Голяма работа, че вече за нищо не стават! Нали успяхме да прекараме най-важното. Всичко е там под фалшивата преграда. Този път баракудата Тонев поиска повече пари, ***** му! Нищо де! Важното е, че успяхме!

Ян се изправи. Повика всичките си сили на помощ. Всяка секунда се бореше да преодолее многобройните чувства, които изпитваше. Хилядите мисли се преплитаха и изпълваха съзнанието му. Но той трябваше да се съсредоточи.

Отиде до мястото, което чу гласовете да описват. Вложи всичките си сили, за да повдигне преградата. Отдолу намери няколко торби, сплескани под нейната тежест. Отвори първата торба.
Леле! Колко бяло! Някакъв бял прах. Цялата тъмнина не можеше да го скрие. Толкова бяло през живота си не беше виждал. Но какво е това? Той не знаеше и не искаше да знае, но интуитивно разбираше, че това е прекалено важно за гласовете, на които не им пукаше за смъртта на любимите му хора.

Ян взе едно от чувалчетата. С бързи крачки се запъти към процепа. Вдигна чувалчето и започна да изсипва съдържанието му. После второто, после третото… и така, докато не изсипа всичките…

Когато приключи, седна и се загледа към телата на близките си хора. Сълзите му бяха спрели, но мислите му бяха толкова хаотични. Точно, когато приключи с изсипването на чувалчетата, силите му го напуснаха отново. Хиляди чувства го заблъскаха към дъното и не му даваха да подреди мислите си.

Тогава отново протегна ръка към писмото. Взе го. Потърси няколкото реда, които не спираха да му се въртят в главата като въртележка.
„Заръчваме ти през този ден да гледаш там – през процепа, който открихме. Там можеш да видиш… Това е мястото. Докато можеш, стой там и гледай! Попивай видяното, мечтай, разгадай, виж колкото се може повече през този ден! Нека той да бъде незабравим за теб… макар и последен…“

Ян повтори думите на глас.

Този път нямаше да обърне гръб.

Зелено, синьо, жълто, червено, всякакви цветове, капки. Попиваше всичко, което виждаше.

Когато вратата на камиона се отвори, вече беше тъмно. Ян лежеше най-отпред. Около него бяха разпръснати всички чувалчета. Любимите му хора бяха завити под тях.

Този ден наистина беше незабравим за него.